Казвам се Петър Празнoгоров. Аз съм кмет. И то от най-успешните. На мен никой не може да ми нарежда – аз съм главният. Аз съм, тъпаци. Карам вече втори мандат, като служител на този малък град. Всъщност не съм служител, а избраник на всевишния, следователно съм издигнат, за да ми служат и слугуват. Властта е всичко. Тя е оргазъм, тя е силата да градиш според потребностите си. Тя е могъществото  да заповядваш и ръководиш простаците.
                 Много обичам да ям. Храната е нещо толкова задоволяващо. Трътки, джолани, чер хайвер, бял хляб... страхотно е. След последната кампания отслабнах с шест килограма и сега съм само 133. За 50 годишен човек никак не е зле, а и всички казват, че съм много красив. От непрекъснатото хранене имам газове, демек пърдя често и зловонно. Примерно пръдвам на общинско заседание – всички ме гледат насърчително, някои пляскат или викат браво. Правя място за още ядене, за к’во ми е тоя празен газ. Пърдя и в ресторант и на родителска среща и когато съм на съвещание, една чиновничка от службата по заетостта даже каза, че пръднята ми миришела на босилек, а не на умрял тюлен, както мислели другите – колко очарователно. Най-великото на кметския пост е, че мога да правя пари. Да речем строи се градинка, трябва да се сложат 4000 павета за алеи. Кой ще тръгне да ги брои – никой. Правим алеите по-тесни и така спестяваме с ортака 1500 павета – разликата в джоба. Толкова е хубаво. Любимият ми сезон е зимата – тогава кирията е най-голяма. Първо наемам безработни на половин работен ден по някоя програма, но бачкат в навън по 12 часа. После сключвам сделка за огромно количество сол и веднага я препродавам. След това взимам безплатен чакъл от асфалтовата база на брат’чеда(по-късно ще спечели държавни поръчки), нафта за снегорините от „излишъците” на държавната автогара и с почти безплатния труд далаверата е опечена. Машините пускам да чистят, само ако положението е критично. Иначе си стоят по спирките на градския, за да не напише някой олигофрен в местния форум, че не бил виждал снегопочистващата техника. Така ще дам огромни суми за работа, която не е свършена и гориво, което не е изразходено – разликата ще делим със собственика на фирмата по чистенето. Аз съм изобретателен политик.
                 Денят ми преминаваше така: събуждам се смъртно гладен, жената е направила баница, която изяждам цялата в клозета, докато се изхождам – просто не мога да чакам. После хапвам една печена кокошка сам – децата не обичат. Днес няма да се къпя. Новият общински Ягуар ме чака пред нас. Влизам и звучно пръдвам – шофьорът се възхищава на ума ми. Сядам на кметския стол към 11 часа. Секретарката ми носи голямо уиски, което изпивам веднага. Носят ми втора чаша – човек трябва и да почива. След това викам по-младите служителки една по една. Искам да ми духат. Никоя не склонява, но след заплахите за уволнение видях няколко цици и на едната задника по прашки. Доволен съм и викам леля Веска от счетоводството – тя ще ме оправи. Обядвам обилно, а после спя. Следобед ме събуждат, че имало граждани за среща – двама за подкуп и един дето му паднал климатик на главата от общинската сграда. Първите бяха лесни, но другия заплаши да ни съди. Мразя съдилища, за това извиках шефа на полицията, който ми е приятел. Прибраха гражданина по обвинение в едро хулиганство – умишлено разрушаване на държавна собственост с глава. 
                Наближават избори, които отново ще спечеля с преднина. Изобщо не се притеснявам – махалата е зад мен, свестните хора напускат страната, а и бая балъци ще ме подкрепят. Да, избирателите са балъци, аз сменям вече трета партия, а те пак дават вота си за мен. Кампанията ми се състои само от концерти на поп-фолк певици. Там активно агитирам, да не се гласува – вотът на хората е безсмислен. Една случка обаче можеше да ми навреди. Прибирах се следобед вкъщи, да подремна. Карах личния си баварец и не бях изпил повече от половин кило бърбън с малко ракия за вкус. Тогава блъснах някакви младоженци на пешеходна пътека... ужасно се разстроих за състоянието на БМВ-то. Слязох и се разкрещях на тия боклуци. Само момичето беше в съзнание, та и шибнах един шамар на глупачката. Мамка му, бяха ми счупили бронята и имаше кръв в отворите на решетката. Как се чисти това, колко ще струва... бях бесен. Първо пристигнаха катаджиите. Питаха ме с колко съм карал. Викам със 100 най-много със 120. Писаха 50. Новодошлите полицаи казаха, че тия със сигурност ще бъдат съдени по бързата процедура, за пресичане на пешеходна пътека без лиценз от кадастралния регистър. Пристигнаха от пожарната и пътна помощ, да ми огледат щетите. Всички заключиха, че двойката е искала да урони престижа на кметската институция, с неоторизираното си преминаване пред колата ми. Демек аз съм напълно невинен. Накрая дойдоха от горското и агенцията по ветеринарен контрол. Линейката се яви последна. Прибраха ме в къщи със служебната кола – движението на собствен ход е за тъпите бедняци, а аз съм от хайлайфа и не мога да ходя пеша. В местния вестник писаха за благородството ми и как въпреки душевната травма съм спасил живота на закононарушителите.
               Животът е хубав – седя си в кабинета и лапам парите на глупаците. Красиви зелени стотачки с образа на химика Константинов. Понякога даже ги ближа от кеф. Онзи ден бях на посещение в детската градина. Дечицата ми подариха десет лева на стотинки – прималях от удоволствие(всъщност после като ги броих излязоха 9 и 83). Отново ме преизбраха, толкова съм щастлив. Спечелихме евро проект за асфалтиране – гарантирана печалба. Отново ще се гушкам с прекрасните банкноти. Хората искали това, онова... чии нужди са по-належащи, на смотаняците отдолу или моите !? Желаели прогрес и ще им го дам, но първо ще дръпна аз !
               Топъл есенен ден... мечтая зад бюрото – коли, пръжки, вили, котлети... Влезе младата ми секретарка, имало безработни за среща. Приех ги. Попитах, как могат да ми помогнат – не можели. Изгоних наглеците. Рекох мазно на Галето(секретарката) да ме пипа. Не щяла, било я гнус. Обещах и часовник от 50лв. ако ми посмуче зърното, докато се обработвам. Тя се съгласи, като отбеляза, че то(зърното ми) миришело на развалена кайма. Внезапно вратата бе разбита с трясък... влязоха маскирани полицаи. Крещяха да легна на пода. Викаха и ме бутаха. Бил съм арестуван за злоупотреби. Някакъв прокурор пишлегар ме заплашваше със закона – к’ъв закон, бе сополивец, аз съм закона тук, аз съм император, бе дрисльо нещастен. Обясних му, че ще го срина, но той не се трогна и ме прати в ареста. Медиите гръмнаха как при строежа на новото училище, съм спестил десетки хиляди лева от арматура, а печалбата съм прехвърлил по сметка. Това ли било... хахахахахаха ?! Че за какво му е на тъпото училище арматура, совалки ли ще изстрелва ?! Помолих главатаря на партията ни за помощ. Той ми обясни, че съм изкупителна жертва за пред заблуденото общество и нямало как да ми помогне. Все пак щял да го направи срещу 100 бона. Уговорихме се и жената предаде парите на негов представител. Полза нулева – тоя ме заеба. Осъдиха ме на първа инстанция за присвояване на държавни средства в особено големи размери. Не разбирах, как тъй за „присвояване” на нещо което си е мое ?! Похарчих огромни суми за адвокати, прокурори и съдии, но само тоя новобранеца не се даваше. Продължавах с подкупите, а те взеха, че ме признаха, за виновен и на втора инстанция. Безочието на тоя човек нямаше граници – не искаше пари и постове, а само справедливост – завършен тъпанар. Ще лежа само шест месеца, защото един „случаен” лекар ми откри заболяване на космите в ухото(Otitis pilos), което беше несъвместимо с мой по-дълъг престой в затвора. За жалост паричките ми свършиха, а това е възмутително. 
                 В панделата не е чак толкова зле – ядене, пиене, всички ми казват, че съм готов за депутат и одобрително ме тупат по гърба. Оставаха ми четири дни... валеше...външната мокрота се вливаше в килията... „съквартирантите” ми бяха изчезнали... мъглив спокоен следобед... Обърнах се надясно – на вратата стоеше огромен мургав човек. Влезе в стаята, а стъпките му бяха толкова леки. Затвори вратата и ме попита с дебелия си глас: „помниш ли онова момче, дето прегази” ?  Мълчах гузно, бистър страх напълни клетките ми. „Знаеш ли, че с него служихме заедно в Афганистан” !? Отвърнах, че не знам – ледени кристали паника ме пореха от вътре. Удари ме силно в лицето, а после пак... и пак – костите се чупеха, плътта се цепеше, целия бях в кръв и лайна. Той си изу анцуга и се показа тлъстият му сърдит член. Поднесе огромното си лепкаво нещо към устата ми. Изфъфлих, че по-скоро ще умра, отколкото да го поема... е... не умрях...

Като си представя колко време съм работил с разни общинари, това дето си го написал си е не истина, ами 1000% реалност. Най-лошото обаче е, че почти никога не свършва с такъв хепиенд (за нас) - най често хепиендът е за тях и е свързан с еднопосочен билет за някоя екзотична дестинация, където никой не те пита откъде са ти паричките. Но както се казва - на тая земя можеш да се скриеш в миша дупка, но един ден, като ти изтече работното време тук, скриване няма и ще даваш отчет пред шефа... ;)

Поздрави!

Хубаво е всеки да си получи заслуженото. Винаги е добре когато има справедливост.